Моята река
Дунава...който никога не повтаря цветовете си... влюбено вгледан в огромните небеса, на които всеки миг отдава синевата на душата си. Пурпурно-ален в залеза на този ден, огнено-пламнал в следващия, поднасящ нежните люлякови вълни на чувствата си на своето любимо небе в неспирен опит да улови лъчите на усмивката му, да отрази в развълнуваната си гръд ... неизваляните океани от страстен дъжд, тегнещи в надвисналите облаци... А как обича тази влюбена река да пие в рукналата пролет сълзите на облекчението му в разтопените снегове... Как радостно залива тя тогава бреговете си, как напрегнато опира и след миг със смях разкъсва дигите си като ненужни дрехи... Как наводнява крайбрежните тополови гори и в сянката на щастливите й очи лягат потопените небеса... И как обича закачливо да флиртува тя с бреговете си в увличащ валс... две стъпки напред, една назад... Тя ту ги милва с водите си, ту се отдръпва засрамена... Понякога би могла да изглежда спокойна и мъдра в побелялата си древност... Но никога не може да остарее течащата вода! Как винаги е млада колкото последната ручейна пролет! Как уверено и устремно извират чувствата й отново и отново... Как избликват обагрените й в неземни, небесни цветове води... безспир... Как страстно увлечена е тя в своя дълъг път под небето.
Моля се да придобия мъдростта на реката - да бъда постоянна и неизменна; и едновременно с това вечно променлива, извираща, нова и нова... Да бъда винаги на мястото си в своето благословено от Бога земно русло; и едновременно с това непрестанно да тичам и се извивам волна под любимото небе. Моля се да имам усмихнатия й лъчист покой в летен следобед; и едновременно трепета на вълните й в оглушителния есенен вятър; но и дълбочината на пролетните й тайни в нацъфтелите от звезди нощи на май...
