Моите поети
РАБИНДРАНАТ ТАГОРИз "Гитанджали"
1.
Безкраен ме създаде ти - такава бе волята ти. Толкоз пъти вече изцеждаш този крехък съд и с пресен живот го пълниш винаги.
Пренесъл тръстиковата свирчица през хълми и долове, ти вдъхна в нея вечно нови песни.
В безсмъртното докосване на дланите ти мъничкото ми сърце престъпва всички граници на радостта и ражда слово неизказано.
Неспирните ти дарове стигат до мен само през моите невзрачни шепи. Минават вечности, а ти все лееш и все остава място за доливане.
7.
Песента ми свлече накитите си. Тя не се гордее с гиздави премени. Украшенията биха нарушили нашия съюз, биха се изпречили между теб и мен; техният звънтеж би заглушил твоите нашепвания.
Пред лицето ти засрамено умира поетичното ми самолюбие. О, учителю на поетите, аз съм седнал в твоите нозе. Дай ми само да направя този свой живот прост и строен като свирка от тръстика, в която ти да влееш музика.
9.
Какъв глупец! Да се опитваш да носиш себе си на своите плещи! Какъв окаян просяк! Пред собствената си врата да просиш!
Оставяй всяко свое бреме на ръцете на онзи, който може да понася всичко, и не се обръщай никога назад със съжаление.
Желанието ти завчас изгася пламъчето на светилника, когато го досегне с дъха си. То е нечисто - не получавай даровете си през неговите омърсени длани. Приемай само онова, което ти предлага святата любов.
17.
Аз чакам само любовта - да се предам най-сетне в нейните ръце. Затуй се бавя толкова и съм виновен за такива опущения.
Те идват да ме вържат здраво с правилници и закони; но аз им се изплъзвам винаги - защото чакам само любовта - да се предам най-сетне в нейните ръце.
Корят ме и ме смятат за нехаен - не се съмнявам, че са прави в укорите си.
Пазарният ден свърши и приключи работата на отрудените. Онези, дето идваха напразно да ме викат, с гняв са се завърнали. Аз чакам само любовта - да се предам най-сетне в нейните ръце.
18.
Облаци връз облаци се трупат, притъмнява. Ах, защо ти, обич моя, ме оставяш сам-самин да чакам пред вратите?
В залисията на делничното пладне аз съм с множеството, но през този свъсен и безлюден ден за теб копнея само.
Своето лице ако не ми покажеш, ако ми обърнеш гръб докрай, не знам как ще изкарам тези тягостни дъждовни часове.
Все така се взирам в мрака на далечното небе, а сърцето ми се скита и ридае заедно с неистовия вятър.
22. През сенките на облачния юли с потайни стъпки преминаваш ти, безшумен като нощ, изплъзнал се на бдящите.
Днес утрото, затворило очи, нехае за настойчивите призиви на източния гръмогласен вятър и плътно було се е спуснало над вечно сините безсънни небеса.
Горите са стаили песните си и портите на всички къщи са залостени. Самотен пътник, ти вървиш по тази опустяла улица. О, мой приятелю единствен, мой любими, вратите на дома ми са отворени - не отминавай покрай мене като сън.
24.
Ако денят е свършил, ако птиците не пеят вече, ако вятърът се е отпуснал уморен, хвърли над мен тогава булото на мрака, тъй както си загърнал земята с плътната наметка на съня и нежно си притворил в здрача листенцата на клюмналия лотос.
От пътника, чиято торбичка е изпразнена, преди да свърши скиталчеството му, чиято дреха е съдрана и покрита с прах, чиято сила е изчерпана, измий срама и нищетата и обнови живота му като цветец под покривалото на благата си нощ.
27.
Светлината, о, къде е светлината? Запали я с огъня на жаркото желание!
Ето го светилника, но в него - ни искра от пламък. Сърце мое, туй ли е съдбата ти? И смърт е по-добра от нея!
Мъка чука на вратата ти и носи вест, че твоят господар е буден - той те вика на любовна среща в нощната тъма.
Небесата са покрити с облаци и дъжд вали безспирно. Аз не знам какво е туй, което се надига в мен, не го разбирам.
Мигновен проблясък на светкавица свлича още по-голяма безпросветност върху моя поглед и сърцето ми поема опипом натам, където музиката на нощта ме вика.
Светлината, о, къде е светлината? Запали я с огъня на жаркото желание! Еква гръмотевица и вятърът пронизва пустотата с писък. Черна като черен камък е нощта. Нека часовете не потъват в мрака! Запали светилника на любовта с живота си!
34.
Нека от мене да остане само малкото, достатъчно да назовавам тебе, който си ми всичко.
Нека от волята ми да остане само малкото, достатъчно навред да те усещам, във всичко да те доближавам и да ти преподнасям любовта си всеки миг.
Нека от мене да остане само малкото, достатъчно за да не мога да те скрия никога.
Нека от моите вериги да остане само малкото, достатъчно да съм обвързан с волята ти и да се изпълни великата ти промисъл в живота ми - а тя е веригата на твоята любов.
38.
Че искам тебе, само тебе - нека сърцето ми повтаря до безкрай. Всички желания, които денонощно ме отвличат, са призрачни и празни до сърцевината си.
Както нощта спотайва в своя мрак вопъл за светлина, така от дъното на моята безпаметност викът отеква - искам тебе, само тебе.
И както бурята в покоя все пак търси своя край, когато се нахвърля с цялата си мощ върху покоя, така и моят бунт връхлита твоята любов и все пак неговият вик е - искам тебе, само тебе.
40.
В сърцето ми е суша, господи! Ден подир ден - и нито капка дъжд. Свирепо гол е кръгозорът - без ни най-тънкия покров на облак, без ни най-бегъл помен от далечен разхладителен валеж.
Прати сърдитата си буря с мрака на смъртта, ако такава е волята ти, и разтърси небето открай до край с камшици от светкавици.
Но отзови, о господарю, отзови безмълвния, просмукал всичко зной, безжизнен, неотстъпен и жесток, изпепеляващ моето сърце с най-черно отчаяние.
И нека облакът на твойта благодат да се склони отгоре като погледа на просълзена майка в деня на бащиния гняв.
41.
Къде си се стаил зад всички тях, любими мой, скрит в сенките? Изблъскват те и отминават те по прашния си път, защото те приемат за нищожество. Аз чакам тук безкрайни часове, изложил даровете си за теб, но идват минувачи и отнасят цветята ми едно след друго, и кошницата ми почти е празна вече.
Отлита утринният час - и пладнето. Под сянката на вечерта очите ми са все по-сънни. Прибиращите се мъже отправят погледи към мен и ме засрамват. Седнал като просякинче, аз покривам лице с полите си и като ме попитат какво желая, свеждам очи и не отвръщам нищо.
Та мигар мога да им кажа, че очаквам тебе и че ти си обещал да дойдеш? Нима ще се пресрамя да продумам, че пазя нищетата си за зестра? О, как прегръщам тази своя гордост вътре в сърцето си!
Седя върху тревата, вглеждам се в небето и мечтая за ненадейния разкош на твоето пришествие - сияят всички светлини, по колесницата ти трепкат златни пряпорци, а пък онези покрай пътя спират изумени, като те виждат да слизаш от престола си, да ме повдигаш от прахта и там до себе си да настаняваш окъсаното просякинче, разтреперано от срам и гордост като повет под летен вятър.
Но времето изтича, а все още - ни звук от колелата на твоята колесница. Едно ли шествие премина покрай мен със шум и глъч и с блясъка на слава! Ти само ли ще се спотайваш в сянката безмълвен зад всички тях? И само аз ли тъй ще чакам и ще плача и ще терзая своето сърце с напразно въжделение?
45.
Тихите му стъпки ти не си ли чувал? Идва, идва той, неспирно идва.
Всеки миг и всяка вечност, всеки ден и всяка нощ идва, идва той, неспирно идва.
Много песни съм изпял в различни умонастроения, ала всички техни звуци възвестяват все това: "Идва, идва той, неспирно идва."
В слънчевите дни на ведрия април по горската пътека идва, идва той, неспирно идва.
През дъждовния сумрак на юли с гръмотевична небесна колесница идва, идва той, неспирно идва.
В горест подир горест тежко лягат неговите стъпки на сърцето ми, а под златното докосване на стъпалата му грейва моята сияйна радост.
47.
Нощта почти изтече в напразно очакване да дойде той. Боя се да не би на сутринта внезапно да застане на прага ми, когато съм задрямал изнурен. Приятели, път му сторете - не го прокуждайте!
Ако шумът от стъпките му не ме разсъни, не ме будете, моля ви. Не искам да ме вдига от сън гълчавата на птиците, ни буйството на вятъра сред празненството на утринната светлина. Невъзмутим ме оставете да спя, дори ако внезапно на прага ми застане моят господар.
О, сън мой, драгоценен сън, който очаква само неговото докосване, за да отлитне! О, мои затворени очи, чиито клепачи биха се повдигнали единствено за светлината на усмивката му, когато той застане пред мен като видение, изплавало от мрака на съня!
Нека той се яви пред погледа ми като първата от всички светлини и всички образи! Първата тръпка на радост в моята разбудена душа нека да дойде от неговия взор! И нека моето завръщане към себе си да бъде незабавно завръщане към него!
50.
От праг на праг бях тръгнал по просия из селото, когато златната ти колесница се появи в далечината като прекрасен сън и аз се чудех кой е този цар на всички царе.
Надеждите ми се зареяха високо и ми се стори, че идва краят на черните ми дни, та аз стоях в очакване на милостиня, която се раздава неизпросена, и на богатства, пръснати в прахта на четири страни.
Каляската спря там, където бях застанал. Твоят поглед падна върху мен и ти с усмивка слезе. Почувствах, че щастието на живота ми най-сетне е дошло. Тогава ненадейно ти протегна десницата си и попита: "Какво имаш да ми дадеш?"
О, що за царствена шега бе туй - да си отвориш шепата от просяка да просиш! Аз бях стъписан и стоях тъй в нерешителност, а сетне извадих бавно от кесията си най-мъничкото житно зрънце и ти го дадох.
Но колко бе голяма изненадата ми, когато в края на деня изпразних торбата си на пода и намерих едно мъничко златно зрънце сред жалката купчинка! Горчиво заридах и се разкаях, че ми досвидя тогава да ти дам всичко, което имах.
52.
Мислех да ти поискам - ала не посмях - онзи венец от рози, който носеше на шията си. Така дочаках утрото, когато ти си тръгна, за да намеря няколко цветчета на леглото. И като просякиня взех да диря в зори отронени листенца.
Но, боже мой, какво откривам? Какъв е този знак, оставен от твоята любов? Той не е цвят, нито подправка, нито съсъд с ухаеща вода. Той е могъщият ти меч, разискрен като пламък, тежък като небесен гръм. Младата светлина на утрото прониква през прозореца и се разстила върху твоето легло. А утринната птица пее и пита: "Жено, с какво си се сдобила?" Не, то не е цвят, нито подправка, нито съсъд с ухаеща вода - то е страхотният ти меч.
Седя и мъча се да проумея какъв е този дар. Не мога да намеря място, където да го скрия. Срам ме е да го нося, както съм без сила, а притисна ли го до гръдта си, усещам болка. И все пак в сърцето си ще нося тази чест на бремето от мъка, този твой дар.
От днес за мене няма да има вече страх в света и ти ще бъдеш победител във всички мои бунтове. Оставил си смъртта за моя спътница и аз ще я венчая с живота си. При мен е твоят меч, за да разсичам примките си и няма да има вече страх за мене на земята.
От днес захвърлям всички жалки труфила. Владетелю на моето сърце, за мене вече няма да има чакане и плач по ъглите, нито свенливост и благост на обноските. Ти си ми предоставил своя меч за украшение. Аз нямам нужда повече от кукленските накити.
57.
Светлината, моята светлина, светлината, която изпълва света, светлината,. която целува очите, светлината, която услажда сърцето!
Ах, светлината танцува, любими, в центъра на живота ми; светлината докосва, любими, струните на моята обич; небето над мен се разтваря, вятърът лудо се втурва, по земята минава смях.
Пеперуди разперват крилата си сред морето от светлина. Лилии и жасмини политат високо върху гребена на вълните от светлина.
Светлината се пръсва в злато върху всеки облак, любими, и разпилява елмази в излишък.
Веселие се разпростира от лист на лист и щастие без мярка. Небесната река е заляла бреговете си и светлият потоп на радостта бушува.
58.
Нека всички мелодии на радостта се смесят в последната ми песен - радостта, която кара земята да избликва в необузданото изобилие на тревите; радостта, която прави тези двойници живот и смърт по цял свят да танцуват; радостта, която нахлува с бурята за да раздруса и разбуди целия живот със смях; радостта, която сяда със сълзите си неподвижно върху разцъфналия ален лотос на болката; и радостта, която запокитва всичко свое в прахта и няма думи.
65.
Каква божествена напитка чакаш, господи, от чашата преляла на живота ми?
Поете мой, наслада ли намираш в това да се любуваш на творението си през моите очи и да стоиш безмълвно пред прага на слуха ми, сам омаян от своята нестихваща хармония?
Светът ти свят втъкава думи в моя ум, а радостта ти им придава музика. Ти цял ми се отдаваш в любовта и после вкусваш в мене цялата си сладост.
72.
Не друг, а той, най-съкровеният, отвътре събужда цялото ми същество с дълбоките си скрити допири.
Не друг, а той омайва тези две очи и свири радостно на струните на моето сърце в различните кладенци на насладата и мъката.
Не друг, а той заплита паяжината на тази мая в мимолетните отблясъци на сребърно и златно, синьо и зелено и позволява през диплите да се покажат стъпалата му, при чийто допир аз забравям себе си.
Прииждат дни и векове минават, и винаги не друг, а той вълнува сърцето ми под разни имена, в различни образи, с възторзите на радости и скърби.
74.
Отиде си денят, върху земята ляга сянка. Време е да сляза до потока да напълня стомната си.
Вечерната прохлада е изтръпнала от тихите напеви на водата. Аз, тя ме вика да изляза в здрача. По пустата пътека не минава никой, извива вятър и вълните по реката се надигат.
Не знам дали ще се завърна вкъщи. По пътя си не знам кого ще срещна. Ей там при брода в малката си лодка непознатият свири на своята лютня.
79.
Ако не ми е отредено да те срещна този си живот, то нека винаги да чувствам, че съм пропуснал да те видя - нека не забравям нито за миг, нека да нося мъките на тази скръб и в сънищата си и в будните си часове!
Додето дните ми минават в многолюдното пазарище на този свят и моите ръце се пълнят с ежедневните печалби, нека винаги да чувствам, че нищичко не съм спечелил - нека не забравям нито за миг, нека да нося мъките на тази скръб и в сънищата си и в будните си часове!
Когато сядам покрай пътя морен и задъхан, когато си постилам за да легна в прахта, най-долу, нека винаги да чувствам, че дългото пътуване все още е пред мен - нека не забравям нито за миг, нека да нося мъките на тази скръб и в сънищата си и в будните си часове!
Когато стаите ми са окичени и флейтите засвирят и смехът отекне, нека винаги да чувствам, че теб не съм поканил у дома си - нека не забравям нито за миг, нека да нося мъките на тази скръб и в сънищата си и в будните си часове!
92.
Аз зная, че ще дойде денят, когато тази земя ще се изгуби от погледа ми и животът ще се сбогува мълчаливо, спускайки последната завеса над очите ми.
Но и тогава звезди ще бдят в нощта и утрото ще възлиза в небесата като сега и часовете ще се надигат като морските вълни, понесли на върха си радости и мъки.
Когато си помисля за този край на всички мои мигове, преградата на миговете рухва и в светлината на смъртта аз вижда твоя свят с нехайните му съкровища. Безценен е най-простият му одър, безценен е най-дрипавият му живот.
Каквото съм копнял напразно и каквото съм постигнал - да си отива! Нека имам истински само това, което пренебрегвах и презирах!
95.
Аз не помня мига, в който съм прекрачил за пръв път прага на този живот.
Каква сила ме е накарала да се разтворя за тази огромна тайнственост като пъпка в среднощна гора!
Когато на сутринта погледнах към светлината, веднага почувствах, че не съм чужденец в този свят, че неразгадаемото без име и образ ме е прегърнало в образа на моята собствена майка.
Точно така и в смъртта същото непознато ще се яви като вечно познато за мен. И защото обичам този живот, аз знам, че ще обикна така и смъртта.
Детето заплаква, когато майката го откъсне от едната гърда само за да намери след миг утешение в другата.
96.
Когато си отида оттук, нека това да бъде моята прощална дума, че каквото съм видял, е несравнимо.
Вкусих от скрития мед на онзи лотос, който се простира върху океана от светлина и затова съм блажен - нека това да бъде моята прощална дума.
В тази игралня на безкрайни образи и аз се наиграх, и тъкмо тук успях да зърна онзи, който е без образ.
Всеки мой член и цялото ми тяло тръпнеха от щастие при досега на онзи, който е недосегаем, и ако краят дойде тук, нека да дойде - нека това да бъде моята прощална дума.
97.
Улисан във играта с теб, аз ни веднъж не те попитах кой си. Не знаех ни стеснение, ни страх, животът ми кипеше.
Рано в зори ти ме извикваше от моя сън като другарче и аз препусках след тебе от поляна на поляна.
В онези дни не търсех да узная смисъла на песните, които ти ми пееше. Само гласът ми подхващаше мелодията и сърцето ми танцуваше в техния ритъм.
Сега, когато свършиха игрите, каква е тази ненадейна гледка? С очи, склонени към нозете ти, светът застава в страхопочитание със всичките си стихнали звезди.
103.
В едно-единствено приветствие към теб, мой Боже, нека всичките ми сетива да се протегнат и да докоснат този свят в нозете ти.
Като дъждовен юлски облак, надвиснал ниско с товара си от неизсипани порои, нека целият ми ум да се сведе пред твоите врати в едно-единствено приветствие към теб.
И нека всичките ми песни слеят своите различни мелодии в неразличим поток и да потеглят към морето на безмълвието в едно-единствено приветствие към теб.
Тъй както ято жерави лети неспирно ден и нощ назад към родните си планини, тъй нека животът ми да отпътува цял към вечното си жилище в едно-единствено приветствие към теб.
ДЖАЛАЛУДДИН РУМИ
(повечето от любимият ми Руми е в английската версия на сайта)
из "Маснави"
Чуй флейтата как разказва, разлъките оплаква:Откак от ракитака ме отрязаха, с моя вопъл и мъже и жени жалеят.
Искам гърди, разкъсани от раздялата, за да им изрека каква е копнежната болка.
Всеки, останал далече от своя корен, отново търси времето на своето единение.
Във всяка група аз жалеех - бях и при страдащите, и при щастливите.
Всеки си помисли, че ми е приятел, но никой не потърси в мен моите тайни.
Моята тайна не е далеч от моя стон, но очите и ушите нямат онази светлина.
Тялото не е отделно от душата и душата - от тялото, но никому не е отредено да види душата.
Този звук на флейтата е огън, а не вятър. Всеки, който няма този огън - да се самоизличи!
Огънят на любовта попадна във флейтата, кипежът на любовта нахлу във виното.
Флейтата е другар на всеки, откъснат от Приятеля; нейните напеви разкъсаха нашите була.
Кой е виждал отрова и противоотрова като флейтата? Кой е виждал съратник и копнеещ като флейтата?
Флейтата разказва историята на Пътя, изпълнен с кръв; изрежда разказите за любовта на Маджнун.
Само на лишения от сетива това знание се поверява; единствено ушите са купувач на езика.
В скърбите ни дните се превърнаха в безвремие, съединиха се дните с горестите.
Дните и да си отидат, кажи: "Няма значение! - Ти остани, Ти, Който си несравним по чистота!"
Всеки, освен рибата се насища от Неговата вода. Всеки, който е без препитание - дълъг е денят му.
Никой, който е зелен, не проумява състоянието на зрелия - затова без много думи. С мир.
из "Мистични оди"
Щастлив е мигът, в който седнахме в двореца -
ти и аз,
с две форми и две лица,
но една единствена душа -
ти и аз.
Цветовете на горичката
и гласовете на птиците
ще дарят безсмъртието
в мига, в който влезем в градината -
ти и аз!
Звездите от небето ще дойдат да ни гледат:
ние ще им покажем самата луна -
ти и аз.
Ти и аз,
освободени от самите нас,
ще бъдем заедно в екстаз,
радостни и без напразни думи -
ти и аз.
Птиците в небето ще имат сърце,
разкъсвано от завист
в това място,
където се смеем толкова весело -
ти и аз!
Но голямото чудо - това е,
че ти и аз,
сгушени в едно и също гнездо,
се намираме единият в Ирак,
а другият в Хорасан -
ти и аз!
МИРАБАЙ
Този тъмен Обитател на Враджа
Е моят единствен подслон
О, спътниче
Комфортът в света е илюзия
Едва постигнат, отива си той
Избрах Неразрушимия
За мой подслон
Онзи когото змията на смъртта
Не ще погълне
Моят Любим обитава сърцето ми
С очите си видях Дома на Радостта
Богът на Мира е Хари, Неразрушимият
Господи, приех подслон в теб
Аз съм твоята робиня
***
Неразрушима, Господи
Е Любовта
Що в теб ме свърза
И твърда като диамант
За онзи
Който й посегне
Сърцето ми на Теб е
Като шлифовката на златен къс
И като лотос във вода
Живея в теб
Птичка в луната
Поглед впила
Цяла нощ -
Изгубих себе си из теб
Върни се...
О, Любими
***
Ще танцувам
Пред Който очарова съзнанието.
Ще танцувам и танцувам
За да ми се Той наслади.
Ще чувствам моя Любим.
Ще привържа на глезена си камбанки
На обич и любов.
Ще нося танцова дреха –
Неговото лице.
Светско благоприличие и семейна чест –
Няма да се интересувам от тях.
Ще отида и легна
В леглото на моя Любим.
Аз, Мира,
Ще се обагря
В цвета на Хари.
***
В спалнята ела
С напъпили цветя леглото застлах
И тялото ми – с парфюм
Раждане след раждане
Съм твоя слугиня
И само с теб спя
Богът на Мира не загива-
Едничък поглед на Тъмния / За миг да зърна Тъмния
Е всичко което желая
***
С глезени обвити в сребро –
Танцувах
Нарекоха ме луда хората
Ще опозори рода
Каза свекърва ми
И поднесе ми принцът
Чаша с отрова
Смях се,
Когато я пиех
Не могат ли да видят?
Тяло и ум не са нещо,
Което да изгубя
За себе си Тъмният
Вече ги взе
Богът на Мира
Повдига планини
Той е нейното
Спасение
***
Със сълзите си
напоявам растението на любовта, което посадих;
Сега то се разпери навред
и роди плодовете на екстаза.
Онази, която избива маслото, го прави с такава любов!
След като отделих маслото
нямам нужда повече от млякото.
Дошла съм тук само заради преданата любов;
когато видях този свят, заплаках.
Мира е слугиня на Онзи, който повдига планината
Сега с любов
Той ме отнесе на оттатъшния бряг.
***
Как сладки са сливите
за неграмотното момиче от пустинята.
Но що за маниери? Как само ги дъвче!
Тя бе неугледна, нечиста, от каста ниска, с лоши маниери,
а Бог взе онзи плод, който тя бе смукала.
Защо? Защото тя знаеше да обича.
Може и да не умееше да различи
блясъка от мръсотията,
но бе опитала нектара на страстта.
Може и да не познаваше Ведите,
но колесницата я вдигна и отнесе -
сега тя лудува в небесата, екстазно преплетена
със своя Бог.
Чуйте Мира: Богът на падналите глупци
ще спаси всекиго, способен на такъв възторг -
самата аз в предишния си живот
бях пастирка
в Гокула.
***
Открих, о да, открих скъпоценното съкровище на Божественото Име.
Моят истински гуру ми дари безценен дар.
По милостта му, приех го.
Събрах капитала на преражданията си
и загубих целия останал свят.
Богатството ми никой не може да разпилее, ни ограби.
Ден след ден, то нараства по веднъж и четвърт.
В лодката на истината, лодкар бе моят истински гуру.
Преминах през океана на битието.
Господарят на Мира е Онзи, който държи Планината,
нежният любовник, за когото аз щастлива пея.
***
Минзухарът на добродетелта и насладата
се разтваря всред порои от любов и обич.
Розовите и пурпурни облаци на чувствата се сбират,
неизразими цветове валят.
Капаците на пръстения съд на моето тяло всички са отворени широко;
захвърлих срама си пред света.
Господарят на Мира е Онзи, който държи планината, нежният любовник.
Отдавам себе си в преданост пред лотосовите Му нозе.
***
О! О! Полудявам от любов. Никой не разбира болката ми!
Леглото ми е на бесилката. Как бих могла да спя?
Леглото на любимият ми е в небесната мандала. О, как да го достигна?
Само онзи, който е ранен, какво е рана знае, какво е да си изгорен.
Само онзи, който притежава безценни съкровища знае, какво значи да ги притежава,
какво значи да си имаш съкровище.
Пронизана от болка, аз скитам из горите. Лечител не намирам...
О, Боже, мъчението си Мира ще забрави, излекува ли я Тъмният Любовник.
***
Обезумявам от болка,
а никой не разбира.
Само раненият познава болката да си ранен,
запазвайки огъня в сърцето си.
Само бижутерът познава стойността на бисера,
а не онзи, който го е загубил.
О, Господи, болката на Мира ще си иде
щом Тъмният я излекува.
***
През дъждовния месец Саван
обичам как пада дъжда.
През Саван сърцето ми чезне в копнеж,
стъпките на Хари дочувам.
Облаци се кълбят отвсякъде,
просвятква и се излива порой.
Фини капчици ме докосват от облаците,
нежният вятър ме радва.
О Боже на Мира, Гиридар Нагар,
облачният сезон е за песни на радост.
***
Чуй ме, приятелю, пътят е да разтвориш сърцето си,
целувайки нозете му да спреш да му се противиш,
и да плачеш по цели нощи...
Ако можеше да достигнем Бога, потапяйки се във водите,
бих молила да се родя като риба.
Да можеше да го достигнем, ядейки само плодове и диви ядки,
то тогава маймуните биха по рождение били светци.
Да бихме го достигнали, преживяйки марули и листа сушени,
то козите биха се добрали до Най-светия преди нас!
Обожанието на статуи от камък при него да ни бе довело,
боготворила бих планинския гранит още отдавна.
***
Не ме изоставяй, безпомощна жена съм.
О, сила моя, мой венец,
аз нямам добродетели,
а ти си океан от добродетел.
О, песен на сърцето ми, помогни ми
да пребродя този свят.
Ти, който защити царя на слоновете
Ти разсейваш страха на уплашените.
Къде да ида? Спаси честта ми
защото на тебе се отдадох
и никого си нямам освен теб.
***
Посях цветето на любовта
и мълчаливо го поливах със сълзите си;
порасна то сега и жилището ми изпълни.
Ти ми подаде чаша с отрова,
а аз изпих я с радост.
Мира е потопена в съзерцание на Кришна,
с Бог е тя и всичко е наред!
***
Приседнах край светците,
изгубих срам пред хората.
Разкъсах шала си на парцали;
обвита съм в едно одеяло.
Свалих перлените и кораловите труфила
и гирлянд от диви цветя си нанизах,
***
Не мигнах цяла нощ,
ще съмне ли изобщо някога?
О, моя спътнице,
веднъж рязко се събудих от един сън,
а сега споменът за него
не помръква.
Животът ми се топи в ридания и въздишки.
О, кога ли ще дойде Богът на наранените?!
Съвсем изгубих свяст, обезумях,
но моят Бог знае тайната ми.
Онзи, който държи в ръцете си живота и смъртта
знае тайната мъка на Мира.
***
Дъждовният сезон е
и полата ми е мокра цялата.
Ти замина за далечни земи,
а непосилно е това за сърцето ми!
Все пращам и пращам писма до Любимия си,
все Го питам кога ще си дойде.
Богът на Мира е изящният Гиридхара:
О, Кришна, братко на Баларам,
подари ми едничък поглед!
***
Изпратих писма на Любимия си,
на скъпия си Кришна.
Но дори с думица не ми отвърна Той,
запазвайки жестоко мълчание.
Преметох пътя с лекота
и все се взирам, взирам
с очите си до кръв...
Не си намирам място денем, нито нощем;
сърцето ми ще се пръсне всеки миг!
О, Господарю мой, ти беше с мене
в предишните ми раждания.
Кога ще дойдеш пак?
***
Сърцето ми е пронизано с камата на любовта.
Отивах на реката за вода
със златна стомна на главата си.
Хариджи ме завърза
с тънката нишка на любовта
и накъдето я подръпне
натам и тръгвам.
Богът на Мира е нежният Гиридхара:
такава е природата
на Неговият тъмен и прекрасен облик.
***
Хвани ме за ръка,
спомни си обещанието си!
Наричат те убежище за безутешните,
наричат те спасител на отхвърлените.
Повлечена от теченията
в това море на битието,
без Тебе съм просто отломка!
О, разкривай ми себе си от век на век
и освободи тази окаяна просякиня
от злочестината й!
О, Тъмни, Мира сграбчва в молба нозете ти!
Заложил си честта си!
***
Безчестието ми, о, Принце
Прекрасно е
Хулят ме някои,
Други аплодират,
Аз просто следвам пътя си – непроумян.
Като бръснач тънка
Пътеката
Но срещаш на нея и хора добри
Страховита е,
Но думи чуваш истинни.
Да се отвърна?
Заради погледите впити, и да не видя нищо?
О, Богът на Мира благороден и тъмен е
Клеветниците
Сами себе си лишават
От огъня
***
Не споменавай името на Любовта
О, простодушни спътниче
Че странна е пътеката
В която
Предлагаш Любовта си
На първа стъпка съкрушава-
Тялото ти
Ако Любов да предложиш,
Бъди готов главата си да отрежеш,
На нея да седнеш
Като нощна пеперуда бъди,
Кръжащ около огъня, тялото си предложи
Като дивеч бъди
При звука на ловния рог
Главата си на ловеца предложи
Като яребица бъди
Въглени гълтай горещи
От Любов към луната
Като риба бъди
Живота си отдай
Разделен от морето
Като пчела бъди
Пленен във венчелистчетата
Притварящи се на лотоса
Богът на Мира е изящният Гиридхара
Тя казва: предложи ума си,
В онези лотосови стъпала
НЕКА ВИ РАЗКАЖА ЗА ОНОВА ПЪТУВАНЕ
Помня как майчицата ми ме прегръщаше,
а вдигнех ли очи към нея, виждах я да плаче.
Сега разбирам...
Любовта е толкоз силна,
че строшавала е клетката й
и тя забравяла е всичко
в едничък миг благословен.
Всичко, що вършим,
е заради вкуса на този полет;
надеждата за свобода
задвижва клетките и членовете ни.
Неспособна да остане на земята,
Мира се рее дръзко в небесата -
нека ви разкажа за това пътуване,
в което си свободен като Бог.
И не забравяйте за любовта;
тя ще ви донесе онази лудост,
нужна за да се пресегнете през вселената.
МИРА ЗНАЕ ЗАЩО
Земята Го погледна и започна да танцува.
Мира знае защо, душата й е също
влюбена.
Ако не би могъл да си представиш Бога такъв,
че да добиваш сили от това -
тогава трябва да прочетеш
още от моите
стихове.
ПОВЕЙ В КЛОНКА
Защо научи първо птиците
на Своите песни?
Любовта Си Ти всели изпървом у животните
преди да създадеш човека.
Зная, че планетите си шепнат нощем
тайни за Теб.
Едничка клонка само да помръдне
в повея на вятъра пред очите ми -
красотата на този свят
ме разплаква.